IN MEMORIAM ЯНКО ДИМОВ - КАМЕНОЛОМНА НА ДУХА

Четвъртък, 07 Март 2013 14:24

На 4 март 2013г., на 76-годишна възраст в София трагично си отиде от този свят старозагорският и национален български поет Янко Димов.

Изгрял като творец в яркото съзвездие на старозагорските поети след Лилиев и Гео Милев, носещ в паметта си реалността за Ханчев, Янко Димов бе от по-младите духовни сподвижници на Иван Хаджихристов и Иван Мирчев – неговите истински учители в поетическата философия, а и в литературната бохема... Затова Янко Димов, до последните си дни, следваше òрисно лирическата си одисея – все така зареян в необятните южни, често потискащи с универсалните си измерения – и затова „нелюдими" простори на тракийския дух ...
Още в началото на 80-те години на ХХ век - с преломната си книга „Този свят" /Изд. „Христо Г. Данов", Пловдив, 1982/, драматичният поет Янко Димов доказа, че е съумял в естетическата си алхимия да направи от болката поезия. Защото видно бе, че силната му органична лирика бе покровителствувана не само от таланта и вдъхновението, но с не по-малко основание за негови художествени патрони вече претендираха и гражданската доблест, и викът на творческата смелост:

Вик гневен срещу дребното домогване.
И вик тревожен срещу подлостта.
И тържествуващ вик, прославящ огъня,
във който се калява съвестта.
Аз ще намеря обич и спасение,
защото слагам своята глава
под удара на времето и в мене е
узрялата за утро синева ...

/"Триптих – 3"/

Лирическият герой на Янко Димов бе изграден изключително върху двата стълба на стоицизма и протеста, но авторът винаги ни е изненадвал и с триадата: болезнено обтегнат нерв, изстрадана съвест, безкомпромисна равносметка. Много от творбите му, изпълващи този идейно-естетически модел, са ни вълнували още в ранните му стихосбирки, сред които се открояват: „Ще се роди човек" – 1971г., "Железни карамфили" – 1973г., "Час за поезия" – 1975г., "И винаги ще се завръщам" – 1980г. Ала в следващите зрели и все по-конфликтно опалени години, интимното чувство навлиза невероятно дълбоко и самопожертвователно в моралната същност на лирическия герой, разпалва се в огнилото на съмненията му, за да зазвучи като болезнен вопъл на съвестта и безкомпромисна равносметка:

Нима и моят мъчен свят не е
каменоломна, от която вечно
изтръгвам скромното си битие
с разпънат дух и със сърце обречено?

/"Каменоломна"/

Вътрешната автентичност, автогенната бора у Янко Димов намира противника в самия него! Прав е поетът. Епохата ни е наистина кратер на огромна каменоломна, в която кипи неспирен, непонятен, неистов – почти мистичен труд. Всеки е длъжен да открие и издълбае сам своята същност, да извади от небитието стойността си – за да се съхрани като човек, да открие и заеме мястото си във времето, в безкрая... Но, не е ли това аспектът на оцеляването! Ето един уникален пример в съвременната ни поезия, когато личното страдание, осмислено и култивирано до необходимост, зазвучава призивно, но не като стон на обречен, а с оптимистичния спасителен акорд на общочовешките прозрения:

Откъртвам с болка, с мъка къс по къс –
доверие,
надежда,
обич,
вяра ...
А кръстопътната епоха ме затваря
с тревоги ръбести околовръст.

/"Каменоломна"/

Тематично разнороден в книгите си, и в двете десетилетия след началото на 90-те години на ХХ век, Янко Димов съумя да обедини в етап досегашните си опити да задълбочи и актуализира съкровено – психологическото начало в своето творчество, да освободи мисълта си от условността, да я поведе към простота и земност, да проникне в „сърцевината на естеството" – тенденция, която той предрече още в 1973 година в последния цикъл на „Железни карамфили". За разлика от предишния си „събрат", сега лирическият герой на Янко Димов е станал по-конкретен и зрим, обърнал е особено внимание на чисто човешките детайли в поведението си, приближил е усещанията си, самата си природа до естествения първоизвор.
„Гледай ти – колко малко е нужно, човече, за да светне звезда върху твоето чело!" – ще възкликне страстно творецът. И с това той не ще оправдае някакво естетическо снижаване или примитивизиране в психологическия си образ, а ще сигнализира, че е открита още една тайна на поетическото зачатие.
Ето, това ни дава основание да вярваме, а при наличието на сюблимния авторов сборник „Магьосано цвете" – и да твърдим, че голямото, същинското, свише дарено озарение на Янко Димов ще изпълва непреходно поетическата му същност и през XXI столетие. То не ще помръкне – ще оцелее без оглед на време и нрави! Ще прониква светло и благодатно в съвсем новите простори на българската лирика ...

Иван Матев
Директор на Музей „Литературна Стара Загора"